По-долу ще намерите използваните в подкаста трънски изрази, поговорки и гатанки заедно с техния превод и коментар към някои. След тях е преводът на трите разказани в него приказки. Всичките са взети от книгата на краеведа Асен Младенов „Трънските думи“.
Превод на ползваните изрази, поговорки и гатанки
| Го̀спод че скьѝне желѐзни опъ̀нци додѐка ста̀ви двоѝца да се у̀зну. | Господ железни опинци ще скъса, докато накара двама да се вземат. Смисълът е, че като е решил да ги събере, каквото и да правят, накрая ще са заедно. |
| Го̀спод не приѝма пия̀не слъ̀зе. | Господ не приема пиянски сълзи. Смисълът е, че Господ не приема сълзи на разкаяние, след като си извършил грях пиян. |
| Ка Бог да̀ва бра̀шното, гя̀волът узѝма врѐчуту. | Когато Бог дава брашно, дяволът взема торбата. Няма пълно щастие. |
| По̀път е ко пчелу̀ту, одѐка да ѝде, све прино̀си. | Попът е като пчела. Откъдето и да идва, все носи. |
| Гро̀зън, кока̀ га е вук на прътѝну исра̀л. | Грозен, като да е изсран от вълк на пъртината. |
| Що се мѝзиш ко пѝчку у но̀ву кошу̀лю!? | Какво събираш устни като пичка в нова риза/дреха. Не съм сигурен дали тук смисълът е буквален или става дума за правене на женски фасони. |
| Ка човѐк вѝди коня̀, но̀гье га забо̀лу. | Когато човек види кон, го заболяват краката. Смисълът е, че щом има кой да те носи, не ти се ходи. |
| Ако сва̀ка муа̀ бѐре мед, бумба̀рът на̀йвише че набѐре. | Ако всяко насекомо събира мед, бръмбарът щеше да носи най-много. Защото е най-голям. |
| Свръшѝл сву̀ту ра̀боту, остало̀ садѐ два̀та кра̀я и средѝната. | Свършил цялата работа. Останали му само двата края и средата. Сиреч, нищо не е направил. |
| По-добрѐ да се подпръ̀знеш с но̀ге, отко̀лку с езѝк. | По-добре да се подхлъзнеш с крак, отколкото с език. Език мой, враг мой. |
| Понѐкъгаш гро̀бът е по-блѝзу от до̀мът. | Понякога гробът е по-близо от дома. |
| Смръ̀тът е по-блѝзо и од кошу̀льюту. | Смъртта е по-близо от ризата. Може да се случи винаги. |
| Кой е сѝлън Бо̀га не мо̀ли. | Силният не се моли на Бог. |
| Ако пра̀вдиньата не помо̀гне, крѝвдиньата нѝкъш. | Ако правдата не помогне, кривдата – никога. Т. е. истината може да не помогне, но лъжата никога не помага. |
| Од коня̀ се па̀зи отза̀д, от бика̀ – отпрѐд, а от зли човѐци отсва̀куде. | От кон се пази отзад, от бик – отпред, а от лоши хора отвсякъде. |
| Ако е то̀лку ѝтра лисѝцата, о̀ти вой е ко̀жата на ба̀бину гръбѝну? | Ако е толкова хитра лисицата, защо кожата ѝ е на бабиния гръб? Всеки си има майстора. |
| Вукъ̀т пла̀че за моглаѝво врѐме. | Вълкът плаче за мъгливо време. Това е друга форма на „Риба се лови в мътна вода“. |
| Жа̀ба на су̀во не крѐка. | Жаба на сухо не кряка. Или „Гладна мечка хоро не играе“. |
| Поп не да̀ва, о̀ти е съл с две ру̀ке – с едну̀ту благосѝвля, с другу̀ту узѝма. | Попът не дава, защото има само две ръце – с едната благославя, с другата взима. |
| Стѝснениът садѐ ка у̀мре, напра̀ви добриню̀. | Стиснатият само когато умре, прави добрина. |
| Не ми ва̀ли презрѐли лубенѝце и преседѐле дево̀йкье! | Не ми хвали презрели дини и стари моми. |
| Едън се ра̀дуе на попа̀тога, а друг на попадѝюту. | Един се радва на попа, друг – на попадията. |
| Гото̀ву ку̀йкьу узѝмай, гото̀ву жену̀ немо̀й. | Готова къща взимай, готова жена недей. |
| Нѝче он да побѝе колъ̀ц на дуню̀ту, нѝчу я да надживѐем цѐлиът свет. | Нито той ще забие кол на света, нито аз ще надживея всички. Сиреч и двамата ще умрем. |
| Зара̀дувал се ко ръджа̀ на желѐзо. | Радва се като ръжда на желязо. |
| Ка бѐе млад – „Кю̀ти, ти не зна̀еш!“, ка остарѐ – “Тѐбе па кой те питу̀е?“. | Когато бях млад: „Мълчи, ти не знаеш!“. Като остарях: „Тебе пък кой те пита?“. |
| Връ̀ли тѝя ръждоля̀к та̀мо, дѐка мо̀чаю жа̀бете. | Хвърли този ръждив инструмент там, където жабите пикаят. В смисъл, че не става за работа. |
| Коѐ не мо̀же да напра̀вимо, бѐрем мо̀же да запа̀мтимо. | Което не можем да направим, поне можем да запомним. |
| По е а̀рно од ту̀рчина да си изму̀чен, одко̀лко да си од гръ̀ка изу̀чен. | По-добре от турчин да си измъчен, отколкото от грък да си изучен. Който разбрал, разбрал. |
| Жѐнско чѐдо, дѐсна ру̀ка. | Женско чедо – дясна ръка. Дъщерите са тези, които помагат. |
| Жена̀ се смѐе къга̀ мо̀же, а пла̀че къга̀ си са̀ка. | Жената се смее когато може, а плаче когато си поиска. |
| Коѐга заболѐле ру̀кье, коѐга но̀гье, та сва̀та ра̀бота на невѐстуту. | Един го заболели ръцете, друг – краката, та цялата работа на невестата. |
| Я не ра̀ним жѐну да ю го̀им, а рѐбра да вой бро̀им. | Не храня жена си за да я угоявам, а за да ѝ броя ребрата. Т. е. грижи се да му е фина в леглото. |
| Не брой дзвездѐте да не па̀днеш у кла̀денъц! | Не брой звездите, да не паднеш в кладенеца. |
| Има сва̀къква чу̀да, но на̀йвише су дзвездѐте на небо̀то. | Има всякакви чудеса, но най-голямото са звездите на небето. |
| Оно̀ евѐ и тѝя век че се свръ̀ши, ама̀ текѝм здра̀вие да е! | Както върви и тоя век ще свърши, ама само здраве да е. |
| По̀лье немѐрено, о̀вце небро̀ене, рога̀т овча̀р чува̀ч. | Безкрайно поле, безброй овце и рогат овчар за пазач. Небето, звездите и месеца |
| Пу̀на ка̀ца сѝтни я̀йца. | Пълна каца със ситни яйца. Устата и зъбите |
| С пръ̀лицу рѝе, с ду̀пе ко̀рени ва̀ди. | Със зурлата рие, с дупето вади корени. Иглата и конецът |
Превод на ползваните приказки
Сърдитият петел, Вълкът и орачът, Болен здрав носи
Сърдитият петел
Добре си живели петел и кокошка. Веднъж отишли в гората да берат орехи. Качил се петелът в ореха, къса орехи и ги хвърля на земята, а кокошката подтичва, събира ги и подвиква:
– Ко, ко, ъхъ, ъхъ, хубави орехи, мой мили петльо.
А петелът бързо-бързо обира орехите и прелита от клон на клон, от радост му иде да скочи при кокошката, та да ѝ покаже колко много и той я обича. И както прелитал по клоните насам-натам, една суха клонка го закачила, та му оскубала 3-4 от най-хубавите пера на опашката.
Ядосал се петелът, скочил на земята и взел да бие кокошката, та окото и извадил. Ревнала да плаче кокошката и си тръгнала жална, жална към дома.
Срещнали я едни хора, ама не какви да е, а добри юнаци, па я попитали защо плаче.
– Мъж ми, петелът ме удари в окото, а ослепях.
Извикали хората петела и взели да го съдят:
– Защо, бре, луда главо, си бил жена си?
– Орехът е виновен, оскуба ми най-хубавите пера от опашката, та да ме ядоса.
– Ще търсим истината – казали юнаците и отишли при ореха:
– Защо, бре, дръвчо, дървен, си оскубал на петела опашката?
– А на мен защо козите ми олющиха кората? – се изрепчил още повече орехът.
Каква ще да е тая, бре? Петелът без опашка, козите му виновни.
– Защо, кози лоши, олющихте кората на ореха?
– Е па, козарите щукнаха на някъде и ние какво да правим? Лющим. – изврещели козите.
Кипнало им на хората – козарите са виновни! Намерили ги, па като ги подхванали важни-важни:
– Къде се губите, бре синове майчини, къде се скитате, бре, нещастници не едни, та не пазите козите – ето, олющили ореха?
– А, ще пазим ние кози с един комат твърд хляб и една глава чесън в торбата. Защо поне веднъж чорбаджията не ни сложи в торбата баница да хапнем? – един през друг почнали да се оправдават козарите-безделници.
– Брей, какво става, бре?
Отишли юнаците при чорбаджията:
– Ти си виновен за всичко! Защо, бре, стисната душо, защо поне веднъж не даде на козарите баница да хапнат?
– Откъде, бре съдии, баница? Проклетата свиня обърнала нощвите с тестото и го изяла.
– Свиньо, свинска, защо изяде на господаря си тестото?
– Ядосах се на всички и най-много на вълка, задето ми изяде прасенцето. Защо чорбаджията не го опази?
– Вълча ти работа! – хванали се за пушките и ножовете юнаците. – Защо ти, злина нощна и дневна не си хвана заек, а изяде на свинята детето?
– Защо ли? Вълк кога е гладен, не мисли кое чие е и кой ще плаче. Аз съм вълк, бре, не съм бръснар, да бръсна козари или хлебар, да меся на чорбаджията хляб. За вълка няма сметки, няма запазено. Изядох прасето, щото бях гладен.
Вдигнали ръце юнаците, шибнали кончетата и си заминали. Па по пътя си мислели: „Всяко зло води друго зло след себе си, а понякога и трето зло. Ама като че ли вълкът ще излезе най-прав – на никого за нищо да се не оплаква. Ето затова той сам си върши работата с дебелата си вълча шия.
Вълкът и орачът
Ловджии и кучета подгонили един вълк и го прикарали на тясно в гората. Той а натам, а насам, па изскочил на нивата при един орач.
– Скрий ме, батко, ще загина! – примолил се вълкът.
– Добре, – рекъл орачът – влез в тая торба.
Намъкнал се вълкът в торбата, орачът я завързал с една връв и рекъл:
– Сега ще мълчиш и няма да мърдаш.
Претичали и полаяли кучетата, ето ти ги идват и ловджиите.
– Видя ли да минава вълк оттук? – попитали те орача.
– А, мина и замина накъм усоето. – рекъл орачът.
Ловджиите пак се мушнали в гората.
– Пусни ме, батко. – рекъл вълкът.
Орачът развързал торбата и го пуснал, а вълкът скочил върху него:
– Сега ще те изям!
– Какво говориш, бре? Аз ти живота спасих, ти ще ме ядеш.
– Спасил си ме, ама ще те ям, защото съм гладен.
– Не е честно. – разтресъл се орачът. Хайде да питаме някого, да видим той какво ще каже.
– Да питаме. – отстъпил вълкът.
Тръгнали по пътя, вървели, вървели, срещнали едно старо куче.
– Ще те питаме нещо, ама право ще ни кажеш. Да не си нито на моята страна, нито на страната на вълка.
– Питайте. – рекло кучето.
– Този вълк го скрих, да не го утрепят ловджиите, а той сега иска да ме изяде. Честно ли е или не е?
– Честно е. – казало кучето – Кой сега ти признава добрината? Ето, аз цял живот пазих къщата на господаря, а накрая, като остарях и не мога вече да пазя ме изхвърли на пътя.
– Видя ли? – рекъл вълкът – Сега ще те изям.
– Де, да питаме някой друг? – замолил се орачът – Да видим той какво ще каже.
Повървели още малко по пътя, срещнали един стар кон.
– Ей, Дръгливчо – рекъл орачът – ела тук да те питаме нещо, ама честно ще кажеш. Няма да си нито на моя страна, нито на страната на вълка.
– Питайте. – рекъл конят.
– Този вълк го спасих от ловджиите и кучетата, а той сега иска да ме изяде. Честно ли е или не е.
– Честно е. – рекъл конят – Кой днес ти признава добрината? И аз цял живот опъвах жили да влача каруцата, яхаше ме който може, а накрая като остарях, господарят ме напъди.
– Чу ли? – тракнал със зъби вълкът. Сега вече ще те изям.
Разтреперал се от страх орачът, па едва продумал: – Ще ме ядеш, то се е видяло, но хайде да попитаме още един и както той каже, така ще направим.
Продължили по-натам и срещнали лисицата.
– Ето този вълк го скрих в една торба от ловджии и кучета, а той сега скача да ме яде. Кажи, лисо, честно ли е? – попитал орачът.
– Къде е торбата? – попитала лисицата.
– Ето я. – показал торбата орачът.
– Ама вие шега ли си правите с мен? Може ли в такава малка торба да влезе толкова голям вълк?
– Може. – рекъл орачът.
– Може, може. – тракнал със зъби вълкът.
– Не вярвам. – казала лисицата.
– Ма какво се разправяме, ще ви покажа – рекъл вълкът и скочил в торбата.
Тогава лисицата побутнала орача, той се сетил, приближил се бързо и вързал здраво торбата с връв. Заскачал вътре вълкът, взел да вие, но не могъл да излезе. Отнесли го в селото. Утрепали, одрали, от кожата кожух направили. А орачът нагостил лисицата. Па ѝ дал да си занесе една торба с кокошки. Пратил и на малките лисичета две-три пилета.
Болен здрав носи
Един старец наловил доста риби в реката, наслагал ги в каруцата и си тръгнал. Шибнал кончето и весел и доволен запял. Изведнъж кончето подскочило и изпръхтяло. Спрели се на пътя. Като погледнал старецът , пред каруцата лежала лисица. Подбутнал я – не мърда. Подритнал я – не шава.
– Тая лисица е умряла. – рекъл си старецът – Откъде ми я Господ прати!
Хванал дядото лисицата за опашката и я хвърлил в каруцата. Качил се, запушил с лулата и шибнал коня с камшика. „Сега като отида при бабата, хем риба, хем кожух ще ѝ занеса.“ – радвал се старецът.
А проклетата лисица не била умряла, а само се правела на такава. Повдигнала се зад гърба на дядото и започнала да изхвърля рибите на пътя. Рибка по рибка – изхвърлила ги всичките, а накрая и сама слязла от каруцата.
– Е, бре, ще си хапне най-сетне и лиса рибка, старче глупаво.
А дядото, като влязъл в селото, вдигнал прах до небето с каруцата, спрял пред къщата си и извикал, та всички да го чуят:
– Ей, бабо, излез да видиш. Докарал съм пълна кола с риби, че и един кожух от лисица за тебе.
Изтичала бабата:
– Къде, дядо, къде са?
Надзърнала в колата и като не видяла нищо, скочила върху стареца:
– Риба и кожух в изкуфяла глава. Ти или си сънувал или ума си си загубил.
Тогава дядото се ударил по челото, па се прекръстил: „Боже, милостиви, тая лисица не била умряла, а само се е правила на такава.“
Седнала лисицата да си хапне от рибката, хубаво се понаяла и ето ти го отнякъде се домъкнал вълкът:
– А-у-у! Къде хвана тия риби, моме? Дай малки и аз да си похапна!
– Нямам, куме. Само тези са ми.. защо не идеш да си хванеш в реката?
– Аз не умея да ловя.
А, лесно, лесно се ловят, аз ще те науча. Само намери отнякъде едно глинена делва.
Намерил вълкът делва и вечерта отишли с лисицата на реката. Реката била замръзнала. Пробил вълкът леда, а лисицата му вързала делвата на опашката.
– Натопи сега опашката с делвата във водата и така ще чакаш цяла нощ. На сутринта ще извадиш делвата пълна с риби.
Натопил вълкът опашката. Чака и зъзне, от студ зъбите му тракат. А лисицата обикаля около него и бае:
– Ясней небо, мръзни вълча опашко! Ясней небо, мръзни вълча опашко!
– Какво си говориш, кумице? – попитал я вълкът.
– А, баем куме: Ловете се риби и малки и големи, че е кум Вълчо много гладен.
Хубаво се намръзнал вълкът. На разсъмване подръпнал опашката, а делвата не мърда.
– Алеле бре, кумице, делвата не излиза!
– Пълна е догоре с риби, затова не можеш да я извадиш.
По някое време минал воденичарят.
– У бре, вълк! – извикал той и притичал с една тояга.
– Вълк, вълк! – извикали и едни жени, които били тръгнали за вода на реката.
Заудряли вълка с тояги и вили по гърба, той се дърпа, те бият, той се дърпа, па накрая откъснал опашката и побягнал в гората. А лисицата влязла във воденицата и си намазала главата с брашняна каша. Настигнала вълка в гората и му рекла:
– Алеле, куме, как си изпатихме с тебе?!
– Ти пък къде се слагаш, мене биха, опашката ми откъснаха, а ти охкаш.
– Олеле, олеле! Погледни ме, куме. Мен ме биха по главата, та ми от бой мозъкът изтече. Ето, ще падна, не мога вече да ходя.
Дожаляло му на вълка.
– Де, моме, качи ми се на гърба, ще те занеса до дупката.
Качила се кумицата, носи я вълкът и пъшка, а тя си говори:
– Болен здрав носи, болен здрав носи!
– Какво си бъбреш, кумице?
– Бая си на болната глава, куме, умирам от болките!
Дошли до лисината дупка. Скочила лисицата вътре и извикала:
– Глупчо, глупав, вълча главо дървена, лови ли се риба с вълча опашка? Не знаеш ли, бре глупчо, кое е мозък, кое каша? А и бит недобит чак дотук ме донесе на гръб!
Ядосал се вълкът, заръмжал, скочил, тракнал със зъби и хванал лисицата за крака. А тя:
– Корен теглиш, слабако, корен теглиш, слабако.
Пуснал ѝ той крака и хванал някакъв корен в дупката. Дърпал, теглил, накрая коренът се откъснал и вълкът се търкулнал по сипея, паднал в едно дере и си счупил гърбината и глупавата глава.